Празнично слово за 3-ти март


20180304-6

Честит празник, мили братя и сестри – сънародници!

Днес си спомняме с преклонение за онези паметни исторически дни, в които нашето отечество бе освободено от 5-вековното османско робство. За страданията на един смирен и миролюбив народ, за кървавите събития, които цяла Европа гледа ужасена и с почуда. Българската история в годините на робството е явно доказателство за това колко важна е свободата за развитието на човечеството. Докато ние сме били поробени, другите, свободните европейски народи са се развивали икономически, технически, културно и морално.
Защото само в мир хората могат да творят според талантите си. Няма робство, което носи развитие, няма война, която носи щастие. И днес пред очите ни се изреждат подобни събития, които ни напомнят за най-тъжните дни от нашата история. И днес невинни хора се оказват като играчки в ръцете на големи политически сили, които не могат да си поделят световните територии.

На 3 март преди 140 години бе победен народният ни враг. Но не бе победен човешкият враг. Продължава да вилнее нечовешката алчност и завист, желанието за власт и насилие над немощните, нечовешката гордост и омраза. И какво ни носи свободата, ако я превърнем в слободия. Ако забравим, че нашият живот е изграден върху закони не от 140 или 500, а от хиляди години. Наред с незабравимата “Епопея на Забравените”, където са запечатани най-трогателните картини от кървавото потушаване на Априлското въстание, Иван Вазов написва по-късно и знаменитите думи “не се гаси, туй, що не гасне”. Пет века били загасявани огнищата на просвещение, запалени от светите славянски просветители. Погасявани били средищата на духовна светлина, изградени от техните ученици. Но останала искрицата надежда в сърцата на българските християни, предавана с пословично търпение и любов на следващите поколения. Не погинало зрънцето-вяра в Бога, достатъчно да премести планина. Не била заличена от картата на Европа малката страна, наследила земите на
траките, държавата с великото си минало и със славното си прабългарско име. Не е обидно за знаем и помним историята си, дори е важно и необходимо, за да се гордеем, че сме наследници на един достоен и твърде много страдал християнски народ. Но не с онази городост, която поражда омраза и ни погубва, а с онази, която ни прави по-мъдри, изпълва ни с разбиране към ближния и държи будно съзнанието ни в трудности. Онази гордост, че сме българи, където и да се подвизаваме, подхранвана от дълбоката и неотслабваща благодарност и уважение към паметта на знайните и незнайни загинали в освободителната война опълченци. Те посяха свободата, плодовете на която ние днес жънем.
Нека и ние внимателно да посеем любов, плодовете на която ще пожънат идещите след нас. И нека всякога със смирение да казваме:

” Ние, недостойните твои раби, Господи, като получихме незаслужено милости и дарове от Тебе, се преизпълнихме с благодарност за Твоите добрини към нас. Затова, Владико, прибягваме към тебе и ти принасяме нашата благодарност от сърце. И тъй като Те прославяме, ние Те хвалим, благодарим Ти и величаем Твоята щедрост и
Ти викаме с любов: “Слава на Тебе, всемилостивий Благодетелю и Спасителю Боже наш, во веки веков. Амин.”

Ивелина Нацкина

Снимки от празничното тържество на 04.03.2018

20180304-2 20180304-4 20180304-5 20180304-14 20180304-13